Един възрастен учител в Индия се уморил от постоянните оплаквания на ученика си. И тъй, една сутрин го изпратил да донесе сол. Когато се върнал, учителят накарал недоволния младеж да изсипе шепа сол в чаша с вода и после да я изпие.
– Какъв вкус има? – попитал той.
– Горчив – отвърнал ученикът.
Учителят се подсмихнал, а после казал на младежа да изсипе същата шепа сол в езерото. Двамата отишли мълчаливо до близкото езеро и когато ученикът хвърлил шепа сол във водата, старецът рекъл:
– Пий сега от езерото.
Когато водата докоснала устните му, учителят отново го попитал:
– Какъв вкус има?
– Сладък – гласял отговорът този път.
Тогава учителят седнал до сериозния младеж, който толкова много му напомнял на самия него, хванал ръцете му и казал:
– Болката в живота е шепа чиста сол – ни повече, ни по-малко. Тя винаги остава една и съща. Но горчивината, която вкусваме, зависи от съда, в който се разтваря болката. Затова, когато те боли, можеш единствено да разшириш собственото си възприятие… Не бъди чаша. Бъди езеро.
 |
 |
Има едни неща, дето са “божа работа”. Идват неканени, връхлитат неочаквано, обикновено не са сами. И са част от живота.
Защото има една по-голяма картина. Която надхвърля битовизмите и злободневието. И като я видиш, се смиряваш. Тогава, насред развалините, осъзнаваш, кое всъщност е важното. Че те има...
Дори една част от нас да е ранена, ако сме живи, винаги има една част, която оцелява, продължава, заяква и помъдрява. Когато ни изпращат предизвикателства, винаги ни дават ресурси, с които да ги преодолеем.
Тази статия все още няма коментари